Дръж се здраво - Страница 93

Сипа си уиски от бутилка, която вероятно не бе докосвал от три години. Гаврътна го, усети как прогаря гърлото му и си сипа още едно.

Мариан.

Спомни си как бяха започнали преди толкова много години — летен романс на брега, където и двамата работеха в ресторант за туристи. Към полунощ приключваха с почистването му, опъваха одеяло на плажа и гледаха звездите. Вълните тътнеха, а чудодейният аромат на солената вода успокояваше голите им тела. Завърнали се в колежите си през есента — той в Сиракюз, тя в Делъуеър, — ежедневно си говореха по телефона. Пишеха си писма. Той купи един много стар олдсмобил сиера и всеки уикенд пътуваше по повече от четири часа, та да се видят. Пътуването му се струваше безкрайно. Жадуваше за момента, в който изскачаше на спринт от колата и я сграбчваше в обятията си.

Сега седеше у дома, а миналото му се явяваше ту в едър план, ту в общ, та в някой миг нещо много далечно сякаш му кацаше на рамото.

Пое още една яка глътка уиски. Почувства топлина.

Божичко, как обожаваше Мариан, а тя направо стъпка всичко в калта. За какво й беше? За този й край? Размазаното лице, което тъй нежно бе целувал на плажа; красивото тяло, изхвърлено сякаш е боклук в някаква странична уличка.

Как да се отърве от всичко това? Когато паднеш отвисоко; когато си мечтал да прекараш всеки миг с някой, който ти се е струвал прекрасен и очарователен, как, по дяволите, можеш да се отървеш от подобни спомени?

Гай бе престанал да обвинява себе си. Сега допи уискито, залитна леко на връщане към барчето и си сипа още едно. Каквото си бе постлала Мариан, на това беше легнала и умряла.

Тъпа кучка.

Какво търсеше там, Мариан? Тук имахме толкова неща, които ни свързваха. Всички онези главозамаяни нощи по баровете и скачането от едно легло в друго — докъде те отведоха те, единствена моя истинска любов? Накараха ли те да се чувстваш пълноценна? Направиха ли те щастлива? Дадоха ли ти нещо друго, освен празнота? Имаше прекрасна дъщеричка, обожаващ те съпруг, дом, приятели, общество, живот — защо всичко това не ти стигаше?

Тъпа побесняла кучка.

Главата му се килна назад. Пулпата, в която бяха превърнали сладкото й личице — този образ винаги щеше да му остане. Дори да го пъхнеше насила в някое чекмедже в далечния ъгъл на съзнанието си, той пак щеше да му се явява нощем и да го тормози. Никак не беше честно. Нали той беше добрият. Именно Мариан бе избрала да превърне живота си в едно саморазрушително търсене и то не само саморазрушително, доста жертви бе повлякла със себе си накрая, на някаква недостижима нирвана.

Седеше в тъмното и репетираше онова, което щеше да каже на Ясмин. По-простичко гледай да е. Майка й е умряла. Не й казвай как. Но Ясмин е любопитна. Ще го врънка за подробности. Колко му е да влезе в интернет и да ги намери сама, или да ги чуе от приятелките си в училище. Една от вечните родителски дилеми: истината ли да й каже, или да се опита да я опази? Тук за опазване не може да става и дума.

Какви тайни може да пази човек при наличието на интернет? Значи трябва всичко да й каже.

Но постепенно. Не накуп. Започни от простото.

Гай затвори очи. Нищо — ни звук, ни движение — не го подготви за ръката, която запуши устата му, и за опряното във врата му острие на нож, което пробождаше кожата му.

— Шшт — пошепна глас в ухото му. — Не ме принуждавай да убия момичетата.

* * *

Сюзън Лоримън се бе усамотила в задния двор.

Годината се беше оказала добра за градинарстване. Двамата с Данте хвърляха куп усилия, но рядко успяваха да се порадват на плодовете на своя труд. Та и сега тя се мъчеше да се отпусне сред всичката тази зеленина, но нищо не убягваше от критичния й поглед. Това цвете тук умираше, онова растение имаше нужда от подкастряне, трето не цъфтеше толкова добре, колкото предишната година. Днес си наложи да изключи вътрешните си гласове и да се слее с пейзажа.

— Сладур?

Не откъсна поглед от градината. Данте се приближи откъм гърба й и положи длани върху раменете й.

— Добре ли си? — попита я той.

— Да.

— Ще намерим донор.

— Знам.

— Никакво отказване. Ще накараме всички познати да дадат кръв. На колене ще им паднем, ако трябва. Знам, че нямаш много роднини, но аз имам. Всички ще изследваме, обещавам ти.

Тя кимна.

Кръв, мина й през ума. Кръвта нямаше никакво значение, след като Данте не бе бащата на Лукас.

Опипа златното разпятие, което висеше на врата й. Трябва да му каже истината. Но толкова дълго го бе лъгала. След изнасилването бе спала колкото можеше по-често с Данте. Защо ли? И тя не знаеше. Когато се роди Лукас, бе сигурна, че е от него. Шансовете бяха на негова страна. Изнасилването бе еднократно. През онзи месец се бе любила с Данте многократно. Пък и Лукас се беше метнал повече на нея, отколкото на който и да е от двамата мъже, така че се бе насилила да забрави.

Естествено, нямаше начин да забрави. Така и не успя да преживее случилото се, въпреки обещанията на майка й.

„Така е най-добре. Животът ще си върви. Ти трябва да опазиш семейството си.“

Разчиташе на Айлийн Голдфарб да не издаде тайната й. Вече нямаше друг, който да знае истината. Родителите й бяха починали — баща й от сърце, майка й от рак. Приживе никога не бяха споменали онова, което знаеха. Нито веднъж. Никога не я бяха придърпали настрани, за да я прегърнат, нито веднъж не я попитаха как е и дали се справя с живота. Окото им дори не трепна когато три месеца след изнасилването с Данте им съобщиха, че ще стават баба и дядо.

Айлийн Голдфарб искаше да намери изнасилвача и да го накара да им помогне.

Но това беше изключено.