Дръж се здраво - Страница 23

Гогън се прокашля:

— Чух каквото трябваше да чуя.

— Прекрасно. Щото и аз. И понеже поискахте да запишете това съвещание, аз си позволих да сторя същото. — И Коуп извади малък касетофон иззад една от книгите на бюрото си. — Просто ей така, в случай, че шефът ви поиска да чуе какво точно се е казало тук, а вашият се е оказал повреден или нещо от сорта. На никого не му се ще да вярва, че ще наклоните везните в репортажа си в полза на вашия шурей, нали така?

Коуп им се усмихна. Не му отговориха със същото.

— Някой да има да каже нещо, господа? Няма. Добре тогава. Да се върнем към работата си. Франк, ти си свободен до края на деня. Няма да е лошо да огледаш вариантите, с които разполагаш, както и някои от прекрасните пенсионни планове, които предлагаме.

Девета глава

Прибирайки се у дома, Майк хвърли око към къщата на Лоримънови. Не се забелязваше никакво движение. Ясно бе, че следващата крачка ще трябва да дойде от него.

Първо, не вреди. Това бе основен принцип.

А второ?

Тук почвата не бе толкова сигурна.

Хвърли ключовете и портфейла в подносчето, което Тиа бе поставила за тази цел, тъй като Майк вечно търсеше ключове и портфейл. Решението се беше оказало съвсем удачно. Тиа бе звъннала от летището в Бостън. Сега се подготвяла, а клетвените показания на свидетеля щяла да снеме утре сутринта. Можело да й отнеме повечко време, но смятала да се прибере с първия възможен полет. Не се притеснявай, каза й Майк.

— Здравей, тати!

Иззад ъгъла се показа Джил. Щом видя усмивката й, Майк усети как всичко се смъкна с невероятна лекота от плещите му — и Лоримънови, и всичко останало.

— Здрасти, миличко. Адам в стаята си ли е?

— Не е — отвърна Джил. Дотук с лекотата.

— А къде е?

— Не знам. Мислех, че е тук долу.

Почнаха да го викат. Никой не отговори.

— Брат ти трябваше да стои с теб да те пази — рече Майк.

— Тук беше допреди десет минути.

— А сега къде е?

Джил сбърчи не само нослето си, но и почти цялото си тяло.

— Мислех, че довечера сте на хокей.

— Така е.

Джил изглеждаше разтревожена.

— Какво има, миличко?

— Нищо.

— Кога за последно видя брат си?

— Не знам. Преди няколко минути. — Започна да дъвче един от ноктите си. — Той не трябваше ли да е с теб?

— Сигурен съм, че скоро ще се върне — успокои я Майк.

Джил не изглеждаше сигурна. Нито пък Майк.

— Нали ще ме оставиш у Ясмин? — попита го.

— Разбира се.

— Ще ме изчакаш ли да си взема чантата?

— Отивай.

Джил се отправи нагоре по стълбите. Майк погледна часовника си. Според уговорката им с Адам трябваше да тръгнат след половин час, да оставят Джил у приятелката й и да продължат към Манхатън за мача на Рейнджърс.

Адам трябваше да си е у дома. Да се грижи за сестричето си.

Майк пое дълбоко въздух. Окей, рано е още за паника. Реши да изчака Адам още десет минути. Прегледа пощата и пак се сети за Лоримънови. Нямаше смисъл да отлага. С Айлийн бяха взели решение. Сега оставаше да го изпълнят.

Стартира компютъра, отвори указателя, а в него — личните сведения за семейство Лоримън. На първо място бе номерът на мобифона на Сюзън Лоримън. С Тиа никога не го бяха ползвали, но за съседи това бе съвсем нормално — номерата се пазеха за спешни случаи.

Днешният бе точно такъв.

Набра номера. Сюзън включи на второто позвъняване.

— Ало?

Гласът й бе топъл, мек, леко приглушен. Майк прочисти гърлото си.

— Обажда се Майк Бай — каза.

— Всичко наред ли е?

— Да. Искам да кажа, няма нищо ново. Сама ли си в момента?

Мълчание. После Сюзън отговори:

— Но това дивиди ние вече ви го върнахме.

Зад нея се чу друг глас — звучеше като този на Данте — с въпроса:

— Кой се обажда?

— От „Блокбъстър“ — каза тя.

Окей, рече на себе си Майк. Значи не е сама.

— Знаеш номера ми, нали?

— Много скоро. Благодаря.

Линията прекъсна.

Майк разтри лицето си с двете длани. Чудесно. Направо великолепно.

— Джил!

— Кажи! — показа се тя на горната площадка.

— Адам рече ли нещо, когато се прибра?

— Само „Здравей, Цръцко!“ — лицето й грейна, докато го произнасяше.

Гласът на сина му отекна в ушите му. Адам и сестричката му се обожаваха взаимно, за разлика от повечето братя и сестри, които все се бият. При тях дрязгите бяха рядкост. Може би за това помагаше и разликата във възрастта им. Колкото и вкиснат да бе Адам, никога не си го изкарваше на сестричето си.

— Имаш ли представа къде може да е?

Джил поклати глава.

— Нали нищо не му се е случило?

— Всичко е наред. Не се притеснявай. Ще те закарам до Ясмин след няколко минути, Окей?

Майк изкачи стълбите през една. Усети леко пробождане в коляното — стара травма от хокея. Приятелят му ортопед Дейвид Голд я бе оперирал преди няколко месеца. Майк каза на Дейвид, че не иска да се отказва от хокея и го попита дали травмата не е станала хронична от това, че продължава да играе. Дейвид му изписа перкоцет и отвърна:

— Нямам много шахматисти сред пациентите си, така че сам си направи сметка.

Отвори вратата на Адам. В стаята нямаше никой. Огледа се дали нещо няма да му подскаже къде може да е синът му. Нищо.

— Дали пък… — изрече на глас.

Погледна часовника си. Адам трябваше да си е вече у дома. Всъщност не трябваше изобщо да е навън. Как е могъл да остави сестричката си сама? Бе прекалено голям за подобни постъпки. Извади мобифона и натисна бутона за бързо набиране. Чу позвъняването, а след това гласа на Адам, който го прикани да остави съобщение.

— Къде си? Време е да тръгваме за мача на „Рейнджърс“. И си оставил сестричето си само? Веднага ми се обади!