Дръж се здраво - Страница 42

— Като зад волана на акурата седяла другата жена?

— Точно така. Та тоя човек, значи, отива и съобщава видяното на охраната, а гардовете викат „Е, и?“ И не му обръщат никакво внимание. Ами какво могат да направят. Така че просто го слагат към дело. Но когато аз им се обаждам, изведнъж нещо им светва и вадят сводката. Първо на първо, всичко това се е случило точно пред „Таргет“. Човекът направил донесението в пет и петнайсет. А знаем, че Реба Кордоба е платила на касата на „Таргет“ в четири и петдесет и две — времето е отбелязано на касовата бележка.

Камбанен звън отекна в ушите на Мюз, но тя не успя да определи точно откъде идеше.

— Обади се на „Таргет“ — каза. — Сто на сто имат камери за наблюдение.

— В момента работим съвместно с главното управление на „Таргет“. Нужни са ни два-три часа, не повече. И още нещо. Може да е важно, може и да не е. Но успяхме да разберем какво е купила от „Таргет“. Няколко детски филма на дивиди, детско бельо, дрехи — всичко детско.

— Каквото една жена не би купила, ако се кани да бяга с любовник.

— Именно, освен ако не се кани да вземе и децата, което тя не е сторила. И още нещо. Успяхме да отворим акурата й на паркинга, но в нея нямаше торба от „Таргет“. Съпругът й провери и у тях, да не би да се е отбила там и да я е оставила. И там нищо от „Таргет“.

Студени тръпки полазиха бавно по тила на Мюз.

— Какво има? — попита той.

— Искам да видя сводката от охраната. Намери номера на човека, който я е видял да се качва в микробуса. Разчопли паметта му. Какво друго е забелязал — коли, описание на пътниците, каквото се сети. Сигурна съм, че гардовете не са го разпитали тъй подробно. Искам да знам всичко.

— Окей.

Поговориха още минута-две, но мозъкът й въртеше на високи обороти, а пулсът й се учести. След като Кларънс излезе, Мюз вдигна слушалката и набра номера на мобифона на своя началник, Пол Коуплънд.

— Ало?

— Къде си? — попита Мюз.

— Току-що оставих Кара. Идвам към службата.

— Искам да обсъдя нещо с теб, Коуп.

— Кога?

— Моментално.

— Но аз имам среща с бъдещата ми булка в един ресторант. Ще уточняваме за последно схемата за сядане.

— Схемата за сядане?

— Точно така, Мюз. Схемата за сядане. Кои гости къде ще седят.

— И това те вълнува?

— Ни най-малко.

— Остави Люси сама да я подреди.

— Ами да. Тя сякаш и така не е взела нещата в свои ръце. Влачи ме насам-натам, но не ми дава и дума да кажа. Бил съм само балсам за очите.

— И това е вярно, Коуп.

— Съгласен съм, но имам и мозък.

— И точно той ми е нужен в момента — каза тя.

— Защо? Какво има?

— Имам едно от адски лудо предчувствие, но искам да прецениш дали наистина съм попаднала на нещо, или съвсем съм откачила.

— То по-важно ли е от това, кой друг ще седне на масата на леля Карол и чичо Джери?

— Не бих казала. Някакво си там убийство.

— Ще се пожертвам. Идвам веднага.

* * *

Телефонният звън събуди Джил.

Бе в стаята на Ясмин. А Ясмин се мъчеше да впечатли останалите момичета с това, че съвсем е полудяла на тема момчета. На една от стените имаше постер на Зак Ефрън — сладурът от филмите „Хайскул мюзикъл“, а на другата — на близнаците Спраус от „Суит лайф“. Третият постер бе на Майли Сайръс от „Хана Монтана“ — е, този път момиче, а не готин тип, но все пак… Всичко издаваше отчаянието на приятелката й.

Леглото на Ясмин бе до вратата, а на Джил — до прозореца. И двете бяха отрупани с меки животни. Веднъж Ясмин бе казала на Джил, че най-хубавото на развода е състезанието по глезене — и двамата родители се надпреварваха кой какви играчки да й купува. Макар майката да виждаше Ясмин само четири-пет пъти годишно, не преставаше да й праща разни работи. Ясмин имаше вече поне две дузини „Мече с гардероб“ — едното в униформата на мажоретка, друго — до възглавницата на Джил — като поп-звезда с диаманти по шортите, бюстие и микрофонен кабел около косматия си врат. Цял тон животни от поредицата „Уебкинз“ се търкаляха по пода, включително цели три хипопотама. Нощното шкафче бе отрупано със стари броеве на детско-юношеските списания „Джей14“, „Тийн пийпъл“ и „Попстар“. Мокетът бе с дълъг косъм — нещо, което бе излязло от мода още през седемдесетте години, според собствените й родители, но сега се радваше на неочаквана популярност сред подрастващите девойки. На бюрото стоеше чисто нов Апъл аймак.

Ясмин беше царица на компютрите. Джил — също.

Джил седна в леглото. Ясмин примига и я погледна. В далечината Джил чуваше плътен мъжки глас да говори по телефона. Мистър Новак. На нощното шкафче между двете стоеше часовник с формата на Хоумър Симпсън. Показваше седем и петнайсет сутринта.

Прекалено рано за телефонни обаждания, особено по време на уикенд, помисли си Джил.

Предната вечер бяха стояли до късно. Първо ходиха на вечеря и на сладолед с мистър Новак и досадната му нова приятелка Бет. Тя бе към четирийсетгодишна и се смееше на всичко, което мистър Новак кажеше. А бе, изобщо се правеше на ученичка, която иска някое момче да я забележи. Джил смяташе, че такава фаза се изживява. Може би не беше права.

В стаята на Ясмин имаше телевизор с плазмен екран. Баща й ги остави да гледат филми до насита.

— Уикенд е — обяви мистър Новак с широка усмивка. — Карайте, докато ви писне. Направиха си пуканки в микровълновата и гледаха филми за над тринайсетгодишни, та дори и един за над седемнайсетгодишни, за който, ако научеха, родителите на Джил щяха да изкрейзят.

Джил стана от леглото. Пишкаше й се, но по-важно бе да разбере какво е станало снощи, дали баща й е открил Адам. Тревожеше се. И тя бе звъняла на Адам от мобифона си. Да се крие от мама и татко — Окей, имаше резон. Но никога не си бе представяла, че ще откаже да се обажда на сестричката си или да отговаря на есемесите й. Адам винаги й се обаждаше.