Дръж се здраво - Страница 43

К оглавлению

Този път обаче — не.

От което Джил се тревожеше още повече. Провери мобифона си.

— Какво правиш? — попита Ясмин.

— Гледам дали Адам не ме е търсил.

— Е, и?

— Не е.

Ясмин се умълча.

Някой почука леко на вратата, после я отвори. Мистър Новак подаде глава и прошепна:

— Хей, вие, защо не спите?

— Телефонът ни събуди — отвърна Ясмин.

— Кой се обади? — попита Джил.

Мистър Новак я изгледа.

— Майка ти.

Джил се вцепени.

— Какво е станало?

— Нищо особено, миличка — отвърна мистър Новак, а Джил усети, че я лъже. — Просто попита може ли да останеш тук и днес. Ще се разходим до мола, а след това да идем на кино. Какво ще кажеш?

— Защо иска да оставам тук? — запита Джил.

— Не знам, скъпа. Просто каза, че имала някакъв нов ангажимент и ме помоли да й направя тази услуга. Но каза да ти предам, че те обича и че всичко е наред.

Джил замълча. Лъжеше я. Усещаше го. И Ясмин го усещаше. Хвърли поглед на приятелката си. Нямаше смисъл да любопитства. Нямаше нищо да им каже. Явно смяташе, че единайсетгодишните им мозъчета не знаят как да се справят с истината, или някакво друго глупаво възрастно оправдание.

— Ще изляза набързо за няколко минути — каза мистър Новак.

— Къде отиваш? — попита Ясмин.

— До офиса. Да си взема някои неща. Но Бет току-що дойде. Долу е и гледа телевизия, ако ви потрябва за нещо.

— Дойде просто ей така? — запита язвително Ясмин.

— Ами, да.

— Искаш да кажеш, че не е преспала у нас? Слушай, тате, ти на колко години смяташ, че сме?

— Увличаш се, млада госпожице — намръщи се той.

— Както кажеш.

Той затвори вратата след себе си. Джил седна на леглото. Ясмин се доближи.

— Какво мислиш, че е станало? — попита Ясмин.

Джил не отвърна, но посоката на мислите й никак не й се харесваше.

* * *

Коуп влезе в кабинета на Мюз. Новият му син костюм хич не му стои зле, помисли си тя.

— Пресконференция ли ще даваш?

— Как позна?

— Като те гледам как си се изтупал.

— Тая дума „изтупал“ още ли се ползва?

— Би трябвало.

— Добре, съгласих се. Аз съм самата изтупаност. Тупалка. Изтупанко. Тупалейшън.

Лорън Мюз вдигна листа пред себе си.

— Виж какво получих преди малко.

— Какво пише?

— Франк Тремънт си подава оставката. Иска да се пенсионира.

— Сериозна загуба.

— Точно така — изгледа го Мюз.

— Какво има?

— Вчерашният ти номер с оня репортер.

— Е, и какво?

— Излезе леко като опекунство от твоя страна — рече Мюз. — Нямам нужда да ме спасяваш.

— Изобщо не те спасявах. Реално погледнато, бях те сложил на мушката.

— В какъв смисъл?

— Или щеше да извадиш улики, с които да издухаш Тремънт, или щеше да се провалиш. Единият от двама ви щеше да излезе пълен глупак.

— Той или аз, така ли?

— Точно така. Истината е, че Тремънт е един доносник и само пречи на службата. Исках да го махна от егоистични подбуди.

— А ако нямах необходимите улики?

Коуп сви рамене:

— Тогава вероятно ти щеше да подадеш оставка.

— И ти беше готов на подобен риск?

— Какъв риск? Тремънт е един тъп мързел. Ако излезе, че и той мисли по-правилно от теб, значи не заслужаваш да си шеф.

— Едно на нула.

— Хайде, стига толкова. Не си ме извикала да си приказваме за Франк Тремънт. Какво има?

Разказа му всичко за изчезването на Реба Кордоба — за свидетеля пред „Таргет“, за микробуса, за паркинга на „Рамада“ в Ийст Хановер. Коуп седеше на стола и я наблюдаваше със сивите си очи. Страхотни очи имаше — меняха цвета си според осветлението. Лорън Мюз бе леко влюбена в Пол Коуплънд. Но преди това пък бе нещо като влюбена в предшественика му — значително по-възрастен мъж, с когото по нищо не си приличаха. Може би просто си падаше по авторитети.

Влюбването й бе напълно безобидно — по-скоро оценка, а не копнеж. Не будуваше нощем, за да мисли за него, нито пък обитаваше сексуалните й и всякакви други фантазии. Обичаше привлекателността на Пол Коуплънд, без да го желае. Търсеше същите качества в мъжете, с които излизаше, но един бог знае защо досега не бе попаднала на такъв човек.

Мюз познаваше миналото на шефа си, ужаса, който бе преживял, ада от най-новите разкрития. Може да се каже, че именно тя го бе превела през целия пъкъл. Подобно на много от познатите й мъже, и Пол Коуплънд бе пострадал, но някак си бе успял да спечели от това. Много от мъжете, които се занимават с политика — а неговата длъжност бе точно такава, политическо назначение, — са амбициозни, но не познават страданието. Коуп го познаваше. Та като прокурор хем бе способен на повече съчувствие, хем не търпеше толкова оправданията на защитата.

Мюз изреди всички факти по изчезването на Реба Кордоба, без да излага теориите си. Той я наблюдаваше и кимаше бавно.

— Така — каза Коуп. — И ти смяташ, че тази Реба Кордоба има някаква връзка с твоята Джейн Доу, познах ли?

— Позна.

— И какво смяташ: че имаме работа със сериен убиец?

— Възможно е, макар серийните убийци поначало да действат сами. А в този случай има и съучастник жена.

— Окей. Да чуем първо защо смяташ, че има връзка.

— Първо, начинът на действие.

— Две бели жени на сходна възраст — каза Коуп. — Едната намерена в Нюарк, облечена като проститутка. Другата… Е, за нея още не знаем къде е.

— Отчасти е така. Но има нещо по-голямо, което ми се навря в очите. Използването на фалшиви улики за отвличане на вниманието.

— Не разбирам за какво става дума.

— Говорим за две сравнително заможни жени над четирийсет години, изчезнали в продължение на горе-долу двайсет и четири часа. Ето ти едно странно сходство. Но нещо повече: от първия случай, с Джейн Доу, знаем, че убиецът е предприел сложни мерки, за да ни заблуди, нали така?